Saturday, 25 May 2019

Магията на по-малкото дете




Вече година и пет месеца имам щастието да се радвам на живот с две деца. Живот по-пъстър, по-пълен и по-непредсказуем, отколкото някога съм си представяла. Освен всички емоции, които идват в комплект, за това време ме споходи едно ново и особено усещане, за което само бях чела и слушала досега-синдромът на по-малкото дете.   



Сещате ли се за всички приказки за тримата братя и трите сестри и как винаги най-малкия от тях е най-надарен, можещ и специален? А в последствие и романите, които четем в училище затвърждават отново как героите, които са най-малки носят нещо специално в себе си? Това винаги ми се е струвало малко нечестно и преувеличено, защо най-малкото дете  да се отличава, защо съществуват такива митове и стереотипи, че то има повече качества, че е по-оправно, че превъзхожда останалите? Защо допълнително се подклажда това съревнование между братята и сестрите?

Въпреки, че съм отраснала с  по-малък брат и родителите ни твяърдяха, че ни обичат еднакво, никога не намерих някакво логично обяснение за горните твъдения. Години по-късно тези размисли бяха зад гърба ми, до момента, в който  не изпитах на собствен гръб какво е усещането в живота ти да влезе второ дете. От една страна се чувстваш абсолютно благословен, че  можеш да изживееш тази магия за втори път. Наслаждаваш се на всяка стъпка в отглеждането на малкото човече, сякаш не си го изпитвал никога преди, защото всичко е различно. Искаш да хванеш и стиснеш здраво всеки миг, защото знаеш, че ще мине бързо и неусетно и докато се обърнеш, детето ти ще е пораснало и всички тези моменти ще са само спомен.

Вече не бързаш, не четеш трескаво книги, не влизаш във форуми, а се потапяш в изживяването както никога преди. Чувстваш се омагьосан и запленен, благодарен за шанса да повториш всичко отначало. Не само това, но и наблюдаваш как двете ти деца създават връзка помежду си, прегръщат се, помагат си, пошляпват се, разплакват се и всичко това предизвиква експлозия в сърцето ти. Пред очите ти стоят твоите деца, които осъзнаваш, че са колкото еднакви, толкова и различни, като индивидуалности, характери, навици и понякога нужди. В този момент разбираш, че любовта всъщност може да се раздели на две и не като количество, а като емоция, като заряд и нюанс.

Вече разбирам,когато родителие ми са казвали, че обичат нас с брат ми еднакво. Повтаряли са го, толкова много, може би, за да убедят себе си в това или ние да не влизаме във вражда, но... любовта няма как да е еднаква, любовта е различна. И  мисля, че в това няма нищо лошо и родителите не  трябва да се чувстват виновни.  Децата са души, толкова цветни, толкова разлини и и неповторими. Нормално е и да се свързваме с тях по различен начин.  Вярвам, че не идват в живота ни само като продължение на рода и като някой, за когото трябва едиснтвено  да се грижим. Напротив, те идват като наши учители, пътеводители, наше предизвикателство и урок.

И всъщност основната ни мисия не би трябвало да бъде да обичаме децата „по равно“, да делим всичко „по-равно“ и да ги убеждаваме вечно, че ги обичаме еднакво. Основната задача на всеки родител би трябвало да бъде да се свърже с детето  си по най-добрия начин, да го разбере и да го обича по начина, по който то има нужда. Защото децата ни визуално могат да са като две капки вода, но вътрешно са различни вселени и всяка има нужда от своето време, внимание и индивидуален подход. От разговор на „своя собвтвен“ език на любовта.

И когато сега се върна към приказките за най-малките братя и сестри... Предпочитам да си мисля, че са имали предвид магията на най-малкото дете, с това, че то винаги е свързано с обновлениe, с радост, с повторение на светли моменти и мигове, които вече са изживени с по-големите деца. Защото по някаква причина магия наистина има, но отговорът е различен за всеки родител .

Хубаво е да потърсим отговора за себе си, как се свързваме със всяко едно от децата си, как можем да бъдем негова опора и стълб към израстването, себепознанието и независимостта и най-важното как да бъдем достатъчно гъвкави, за да отговорим на различните им нужди, защото те винаги са различни и от нас зависи дали ще можем да им отговорим, така че никога да не четат приказки с подобен край и да се питат: „Наистина ли е така?“