Wednesday, 14 November 2018

Сватба на всяка цена или ако сърцето го почувства?


Предполагам, че всеки минава през етапа, в който всичките му приятели, бивши съученици, колеги, съседи и познати решават да минат под венчилото в една и съща година, един и същи сезон (основно лятото) и аха, да съвпаднат дори и денят и часът. Първо социалните мрежи се задръстват от умилителни снимки на годежи, а не след дълго идват и прекрасните фотосесии от сватбения ден. Фейсбук вече ни прави съпричастни към специалните мигове от живота на близки, познати и дори непознати...През това лято сякаш се изпожениха и всички мои познати. Сватбите буквално валяха една след друга, а фотосите на рокли и сватбени локации се съревноваваха сериозно по пищност, оригиналност и красота.

Преди години, след като бях родила първото си дете, без да сме имали какъвто и да е ритуал по обвързване с таткото, си мислех, че имам твърдо мнение по въпроса за брака, което едва ли някога ще се промени. Въпреки че идвах от традиционно семейство и родителите ми бяха направили всичко по реда си, аз по всеобщите закони се намирах в коренно различна ситуация. Бях на 22, живеех в чужбина, с таткото англичанин бяхме създали първото си дете, без да сме сключили брак, осигурили дом и планирали бъдещето си за следващите 20 години. Но имахме най-важното, между нас цареше любов и дълбока привързаност. Радвахме се на късмета си да се срещнем, да се влюбим лудо и да създадем прекрасно дете, на което заедно да се радваме, да растем заедно с него и да се учим да бъдем родители.

Понеже бях една от първите сред приятелите ми, решили се на крачката да имат дете, често чувах въпроса: "Вие няма ли да се ожените?". Първо не обръщах чак такова внимание, после започвах да се ядосвам, след това ме обземаше недоумение. А трябваше ли да се женим? Имахме всичко, което ни караше да се чувстваме като семейство, имахме се един друг.
С цялото си сърце чувствах, че сме едно цяло, един екип, който преминава заедно през живота. За какво тогава трябваше да правим някакво голямо тържество? В това ли беше смисълът на брака? Не мечтаех за пръстен на ръката, не си представях бяла рокля.

Един ден обаче влязох в католическа църква, за информация относно кръщене на Алекс. Свещеникът ми се стори приятен човек, благ и спокоен. Зададе ми няколко въпроса и истински се изненада, когато стигнахме до въпроса за брака. Беше искрено озадачен, че със Сам не бяхме женени. Попита ме: "А какво ви свързва тогава?". На какво разчитаме да ни запази в съюз, ако не сме встъпили в такъв? Не сме се обрекли един на друг? Честно казано, това беше последното, което ми трябваше. Не разбирах този човек, сърцето ми и нищо в душата ми в онзи момент нямаше нужда от този съюз. Напротив, дори си мисля, че щях да избягам с викове от там. Какво ли всъщност сигнализираше това? Дали наистина причината беше, че не намирах смисъл в брака, или просто не бях готова на тази стъпка и отговорност? Нали всъщност бях поела най-голямата такава, раждайки детето си, какво значение имаше бракът?

Години по-късно, след натрупан опит, доста преживявания, време и възможност да опозная по-добре себе си, вътрешния си свят и желанията си, време, през което съзрях и се промених, започнах да гледам по друг начин и на брака. С времето спрях да го виждам като излишна показност, загуба на време и нерви по организация и събитие, което просто трябва да се отметне. Спрях да виждам "комерсиалната" страна и започнах да усещам тази, духовната. Осъзнах за себе си, че всъщност преди не ме е плашело голямото тържество, а това, да дам обет пред един човек за цял живот. Човек има нужда да измине самостоятелно пътя до осъзнаването, че иска с цялото си сърце и душа да предприеме тази крачка и да се довери освен на себе си и на друг.

Днес виждам брака не като институция, а като висша форма на съюз.
Виждам романтичната му страна, виждам двама пораснали и осъзнати хора, които искат да се свържат по един духовен и по-специален начин. Още една стъпка един към друг и заедно напред в бъдещето. Няма значение коя ще бъде религията, няма значение къде и как ще се даде обетът, какъв ще бъде ритуалът, няма значение колко хора ще присъстват там и как ще са облечени. Това, което има значение, са любовта, вярата и готовността, с които двамата ще споделят този миг на вричане, на обич, на надежда, че са открили един в друг спътника и сродната си душа, с която ще останат до края. И вече знам, че когато се реша на тази крачка, ще го искам с цялото се сърце, без колебания.




                                                  


Post a Comment