Monday, 6 August 2018

Когато дойде време да продължиш напред



Има един звук, който е по-силен от всички останали. Един пронизващ звук, който сякаш трае безкрайно. В един момент всичко заглъхва и това, което чуваш е само и единствено тишина. Безкрайна тишина. Не знаеш колко ще продължи и колко надълбоко ще остави следа в съзнанието ти. Това е тишината в онази секунда преди да се случи нещо фатално, когато времето спре и виждаш всичко на забавен кадър преди всичко около теб да заглъхне завинаги. Това е тишината когато изведнъж пред очите ти преминат безброй картини, докато на тяхно място не остане бяло петно, което да сигнализира последвалото нищо. Това е шумът на тишината, която те сграбчва, обзема , и в която цялото ти тяло и съзнание потъват, когато знаеш , че е настъпил краят. Необратимият край, необходимият край, когато два елемента са се сблъскали необратимо. Следва тишина. Всяка малка частица, която създава едно цяло се сковава, а след това и отпуска, за да изпадне в летаргия, която не се знае колко ще трае. Оглеждаш се без да местиш поглед, дишаш и издишаш без изобщо да осъзнаваш. Предаваш се на тишината, отпускаш се в прегръдката й, знаейки, че от тук нататък нищо вече няма да бъде същото. И в този момент не знаеш-жив или си или нe.



Част от живота е да се сблъскваме и да преживяваме загуби. По един или друг начин често преминаваме през етапите на “край” и “начало”. Понякога изборът не е наш и е небходимо да приемем обстоятелствата, независмо колко тежки и трудни са те. Друг път зависи изцяло от нас дали ще сложим край на един период, за да дадем началото на друг. Ще отпуснем захватката на нещо в живота си, независимо колко болезнено ще бъде. Ще направим необходимата жертва и съзнателния избор, че така ще бъде по-добре. Как и кога обаче разбираме, че нещо в живота ни влиза в конфликт и противоречие с целия ни свят и е нужно да се простим с него? Как събираме смелост и кураж да се изправим пред реалността, да признаем каква е тя и да вземем необходимите мерки? Знаем, че нищо не трае вечно, а защо тогава ни е толкова трудно да се прощаваме с неща от живота си. През дом, държава, работа и хора, изборът да продължиш напред винаги е съпътстван от много болка и тъга. Но понякога това е единственият избор.

Преди доста месеци се бях озовала в ситуация, в която имах чувството, че нося целия свят на плещите си. Бяха се натрупали толкова много трудности и емоции, че буквално имах чувството, че ще се пръсна, че няма да издържа под натиска на напрежението и всичко, с което ми предстоеше да се справям от тук нататък. Тогава като светлина в тунела един ден ми изникна съобщението за група по “Психодрама”, която набира кандидати. Сметнах го за знак, защото от доста време исках да намеря точно такава и сега пред мен се откриваше тази възможност. Новa група към, която да се присъединя и чрез, която надявах се ще намеря някаква почва под краката си в онези доста несигурни времена.

Всичко, с което отидох на онова интервю за присъединяване беше огромното ми желание да експериментирам и преоткрия нов опит и изживяване, въпреки, че вътрешно един въпрос не ми даваше мира: “Ще успея ли наистина да се посветя на това начинание, ще намеря ли времето и ресурсите-физически и психически да го направя”. Тогава имах основания да се притеснявам- бях бременна с второто си дете, нямах представа как ще се случат първите месеци след раждането, ще имам ли сили изобщо да участвам в такава група, ще има ли на кой да оставя децата?  Въпреки многото неизвестни, за щастие срещите стартираха може би месец след като бях родила и желанието ми явно се оказа достатъчно силно, защото накрая намерих начин и подкрепа, за да мога да стана пълноценен участник в нея.

5 месеца по-късно седях в онзи кръг между хора, които се бяха превърнали в нещо повече от просто лица, с които се срещаме всяка седмица за по 3 часа. За това време бяхме създали един малък отбор, който вече делеше общи спомени и преживявания от срещите си и съвместната си работа. Бяхме си дали име, бяхме споделили и добро и лошо. Този път обаче седяхме в този състав не за да “работим”, а за да се сбогуваме, защото групата ни беше дошла към своя край. Бяхме си дали срок на срещите и неусетно той настъпи карайки ни да се прегърнем и да си пожелаем на добър час, поне в този формат и състав.

При мен сбогуването с тях обаче настъпи малко по-рано от финала на нашите срещи. През месеците неусетно настъпи един момент, в който усетих, че други неща в живота ми вземат превес, започват да ме вълнуват нови интереси, имам нужда да направя и опитам нови неща. Графикът ми на срещи в групата обаче беше в конфликт с тези нови хобита и занимания и осъзнах, че двете няма как да се случат заедно. Трябваше да направя избор- да остана лоялна към групата на която бях посветила ден и час от седмицата или да продължа напред? За мен беше важно да довърша това, което бях започнала и изборът не беше труден, но  ми даде перспектива и равносметка, че нещо, което бях започнала с огромно желание преди време вече може би беше свършило мисията си в живота ми, и беше дошло време да го напусне.

Изпитвах малко яд на себе си, че се чувствам по този начин, нима предавах и бях спряла да оценявам нещо, което преди нямах търпение да преживея и за чиито срещи се вълнувах? Не, истината е, че бях продължила напред. Не бях спряла да се “движа”  през тези месеци и неминуемо дойде момент, в който вече имах нужда от нещо ново и различно. И това не е лошо, а напротив, сигнализира, че са се случили промени и може би каквото е трябвало да стане е станало. Казват, че животът е като карането на колело-за да запазиш баланса си, трябва да продължиш да се движиш.
Каквото и да се случва, не спирай, дори понякога да е трудно да кажеш сбогом. 





Post a Comment