Monday, 6 August 2018

Когато дойде време да продължиш напред



Има един звук, който е по-силен от всички останали. Един пронизващ звук, който сякаш трае безкрайно. В един момент всичко заглъхва и това, което чуваш е само и единствено тишина. Безкрайна тишина. Не знаеш колко ще продължи и колко надълбоко ще остави следа в съзнанието ти. Това е тишината в онази секунда преди да се случи нещо фатално, когато времето спре и виждаш всичко на забавен кадър преди всичко около теб да заглъхне завинаги. Това е тишината когато изведнъж пред очите ти преминат безброй картини, докато на тяхно място не остане бяло петно, което да сигнализира последвалото нищо. Това е шумът на тишината, която те сграбчва, обзема , и в която цялото ти тяло и съзнание потъват, когато знаеш , че е настъпил краят. Необратимият край, необходимият край, когато два елемента са се сблъскали необратимо. Следва тишина. Всяка малка частица, която създава едно цяло се сковава, а след това и отпуска, за да изпадне в летаргия, която не се знае колко ще трае. Оглеждаш се без да местиш поглед, дишаш и издишаш без изобщо да осъзнаваш. Предаваш се на тишината, отпускаш се в прегръдката й, знаейки, че от тук нататък нищо вече няма да бъде същото. И в този момент не знаеш-жив или си или нe.