Tuesday, 27 March 2018

Друго време




Неотдавна бях споменала за една история, която ме омагьоса. Историята за “Друговремеца”, в случая друговремката Клеър, чийто образ истински ме грабна. Клеър е медицинска сестра, която доживява края на Втората световна война и след 5-годишна раздяла, отново се събира със съпруга си Франк, историк и бивш шпионин. Двамата заминават на пътешествие в Шотландия, за да се сближат отново и да преоткрият любовта си, но вместо това на Клеър се случва най-необикновеното нещо на света. Древно и магическо място я връща 200 години назад, където се завърта във вихрушка от опасности, предизвикателства и емоции. Острият ум, инатът, смелостта и разбира се опитът като медицинска сестра я превеждат невредима през множество изпитания и меко казано някои ужасяващи неща, докато не се озовава пред избора на живота си: да остане вярна на съпруга си Франк и да се върне у дома или да последва сърцето си и да изпита най-голямата и разтърсваща любов, която е познавала досега и да остане там където чувства, че истински принадлежи.




Докато гледах (има сериал), а после и четях историята ме обзе странно и забравено чувство, което изпитвах преди години, разлиствайки класически и исторически романи. Желание да се потопя в миналото, да възродя любовта си към историята и всичко древно. Прииска ми се да се пренеса в онези доста по-сурови дни, в които животът буквално винаги е висял на косъм, но сякаш вкусът му се е усещал по един по-особен и много по-истински начин. Исках да вдишам студения шотландски въздух, да разроша косите си и да разполагам с необятното пространство на безкрайните зелени ширини. Имах нужда да се докосна до история, да попадна в друго измерение на цветове, форми, пространство. Не можех да пропътувам голямо разстояние и магически да си озова някъде, но реших да отида на място, което много обичах да посещавам като малка всеки пък когато исках да направя пътешествие във времето.






Някога царски дворец, днес залите на тази сграда приютяват множество картини, ценни предмети и артефакти. Въпреки, че мебелите отдавна ги няма и стаите не служат така, както са служели преди, множество детайли все още засвидетелстват за предишния блясък и животът който е кипял тук. Големи огледала, камини, прозорци, изящни полилеи, полирани врати, на които ясно се вижда герб, и подове, върху които са се разигравали балове. Плюшени дивани и разкошна музайка с прекрасно осветяващи прозорци напомнящи за лятна градина. Сградата и основите са същите, но само това което се намира по стените на стаите и в стъклените витрини се променя през годините.









Помня, че когато дойдох тук за първи път като дете с идеята, че посещавам дворец, изпитах разочарование като видях празните галерии. Исках да усетя максимално близо всичко което се е случвало между тези стени някога, но за жалост това нямаше да се случи чрез предмети, защото тях отдавна вече ги нямаше.








Години по късно кръстосвайки същите великолепни коридори вече не изпитвам разочарование, а с интерес и любопитство обикалям залите, за да се насладя на съвременно и не чак толкова съвременно изкуство. Изпивам цветовете с поглед и някои от картините хващат окото ми и ме замислят. Други не разбирам, а трети направо искам да взема със себе си и да окача на някоя стена, където ще ги гледам всеки ден.










Стигам и до залата с древни предмети и съкровища, където оставам абсолютно изумена от тяхното изяществото и прецизност. Минавам през балната зала и се възхищавам на на високите тавани, на блясъка и топлите цветове. Посядам на един от диваните и се питам бил ли е тук и преди много години, запечатвайки различни истории и моменти?











Качвам се и слизам по грандиозното стълбище и си мисля за миналото, за бъдещето, за настоящето. За всичко, което се е случило някога тук, за всички хора, които минават сега , и за всички, на които им предстои да минат. Колко още време ще съществува тази сграда, колко коства, за да бъде тя или някоя друга превърната в руини? Колко време ни остава да живеем в света такъв какъвто го познаваме сега, а какъв ще изглежда занапред? Няма как да пропътуваме нито 200 години напред, нито назад, а въпросите са все без отговор, само едно единствено нещо продължава своя ход без да спира, да отмерва и да тиктака разделяйки минало, настояще и бъдеще. Отброявайки всяка наша минута и напомняйки ни, че връщане към миналото няма и ходът тече само напред. А до къде? Зависи от всеки един от нас.














Post a Comment