Monday, 19 March 2018

Когато #мама се почувства #бунтар






Наскоро ми попадна моя снимка отпреди 8 години. Лято е, лежа безгрижно на тревата, облечена съм в пъстри дрехи, а слънцето ме заслепява и кара да затворя очи. В ушите ми има слушалки и звучи музика. Каква ,разбира се, не помня. Почувствах се странно, сякаш е било отдавна, сякаш и не толкова. Със сигурност наскоро не съм се чувствала така волно и свободно. Помня, че по онова време се бях върнала от Англия за ваканцията от първата ми година в университета. Беше особено лято, пълно с обрати и изпитания.





Връщайки се вкъщи след няколкомесечно отсъствие нищо вече не беше същото и цялото ми семейство беше на прага на големи промени, които започнаха да се случват скорострелно след прибирането ми. Точно в пика на тези доста тягостни дни, когато се затворих в себе си и търсех спасение някъде, беше запечатан и онзи момент. Момент, в който въпреки всичко намерих начин да почувствам душата си лека и свободна, пълна с надежда, че всичко ще се оправи. Реших да не се затварям зад четирите стени, а да позволя на топлитe лъчи и слънцето да си свършат работата. И стана.




Години по-късно онази шарена рокля отдавна вече я няма, няма ги и слушалките, запитах се дали и онова момиче е изчезнало. Момичето чиято фантазия рисуваше пъстри картини, оптимизмът не го напускаше и намираше вдъхновение във всичко наоколо.



Днес не беше лято, а приключваща зима, навън беше облачно и ръмеше, а аз вече не бях сама. Алекс ,на четири години, беше изпъстрил пода на хола с всевъзможни играчки, а Себастиан на 3 месеца се беше събудил в лошо настроение и имаше нужда от много внимание и утеха. Аз пък водех разговор след разговор по телефона, опитвайки се да реша работен проблем. Нищо романтично в онзи ден и момент. За 8 години бях живяла в чужбина, бях приветствала двамата си сина, бях сменила три професии. Бях натрупала опит, научила уроци и продължавах да уча. И въпреки идиличното чувство от миналото, никога нито за миг не изпитах истинска носталгия по онези дни, защото сега животът ми беше изпълнен от децата ми и това не ми тежеше.




Към края на деня обаче изпитах нужда да изляза, да се разходя, да остана сама. Щях да повървя, да изпия кафе и да послушам малко музика. Не мислех много какво ще облека, но исках да е различно, исках да изляза от ролята си, да се противопоставя, разбунтувам дори. На умората, на напрежението от работа, на лошото време. На път за излизане поглеждайки се в огледалото си казах: Сега вече приличаш на истинска бунтарка върнала се в тийнейджърските си дни.






Усмихнах се, хареса ми. Бях във друга роля на човек вървящ към “свободата”. Човек, които искаше да вдиша свежия въздух и да повърви по влажните улици със слушалки в ушите. Беше хубаво, освобождаващо и зареждащо. Мислите ми се успокоиха, а аз продължих да се усмихвам на различния си образ. Моя малък бунт, част от ежедневните битки, които непрестанно водим в различните се роли. На майки, на съпруги, на жени отдадени на кариерата си, на приятелки, сестри, дъщери.





Понякога всеки един от нас има нужда да смени “костюма” си, дори със някой нетипичен или отдавна забравен, да поеме глътка свеж въздух и да даде воля на вдъхновенията, стремежите и желанията отвъд “комфортните” ни зони и обичайни задължения. Днес аз смених моят и не съжалявам, защото разбрах едно - не е толкова страшно.






Post a Comment